Рей Клуун „Отива една жена при лекаря”. ИК Жанет 45. The Times, интервю на Сузи Годсън

ИК ЖАНЕТ 45 ПРЕДСТАВЯ СВЕТОВНИЯ БЕСТСЕЛЪР

ОТИВА ЕДНА ЖЕНА ПРИ ЛЕКАРЯ

ОТ РЕЙ КЛУУН. Превод от нидерландски Мария Енчева. РЕЙ КЛУУН В БЪЛГАРИЯ

„Един портрет на любовта: повреден, болезнен, но истински – така, както е в реалния живот.” Daily Mail

The Times (март 2007), интервю на Сузи Годсън

Безсърдечен филантроп или модерен емоционален реалист?

Този мъж не престава да спи със стотици жени през време на брака си, дори когато у дома го очаква смъртноболната му от рак жена. И въпреки това той никога не спира да я обича и продължава да се грижи за нея до самия край...

Рей Клуун е млад холандец, който преспива с множество жени, докато жена му умира от рак. Това можеше и да си остане негова работа и лична драма със съвестта, ако той не беше написал книга за млад холандец, който спи с купища жени, докато жена му умира от рак. В случая на Клуун една от тези жени се превръща в постоянна партньорка и сегашната му втора жена. Но да се върнем на героя му, който пише ес-ем-еси на любовницата си, уреждайки следващата им среща, застанал край смъртния одър на жена си. По-учтивите му противници го обявяват за “безсърдечно лайно” и изразяват съжаление, че не той, а жена му е починала. Но дори и това щеше да си остане личен проблем на Клуун, неговата съвест и широкия му кръг приятели, ако книгата не се беше превърнала в бестселър. На английски романът излиза с двусмисленото заглавие “Любовен живот”, а в родната му Холандия като “Отива една жена при лекаря”. Там романът продава над половин милион екземпляра в първите четири години след публикуването си. Вече е преведен на двайсетина езика. Така че яростта срещу Клуун и книгата му се разпространява на метастази. Тази ярост е смесена и с други емоции – не всички злокачествени – включително похотливост, напън за модерност, любопитство и възхищение. “Някои ме смятат за най-големия задник на Западното полукълбо – обяснява авторът. – Други са ме провъзгласили за новия Месия на любовта. “

Какъвто и да е той, книгата му съумя да предизвика разгорещен дебат за верността, секса и природата на безусловната любов. Все едно продуцент с безогледно популистки инстинкти да смеси ударните моменти от “Мъжете са от Марс, жените – от Венера” (популярна психология) с “Любовна история” (Прочут филм от 1970 г. с Райън О`Нийл и Али Макгроу), при това опакован в една изповедна, нагло самоуверена хип-хоп пледоария. Ето един пример с какво си запълва времето героят, докато вече болната му жена е излязла да се види с колегите си:

“Три часа. Когато имаш връзка, се научаваш да цениш времето. Особено през нощта. Обикновено по това време можеш да избираш между пиене/танци/бъбрене и чукане. Малко по-късно сме в нейния апартамент, измисляйки нови приложения на ерекцията ми и така чак до малките часове. После се прибирам и звъня на Кармен (жена му). Казвам й, че съм танцувал до четири в хотел “Арена”. За хапчетата (екстази) и за Роус (любовницата) не споменавам. Кармен мрази дрогата, Роус мрази изневярата.”

Хората от холандския литературен естаблишмънт без изключение мразят Клуун. За тях обаче престъплението му не е толкова в разгула му, колкото в самонадеяността и наглостта, понеже Клуун е човек от рекламата, какъвто е и лирическият герой на книгата, Дани. Още повече, че Клуун използва всички придобити в бизнеса хватки за промотирането на книгата си. Известни са случаи на “партизански акции” в някои престижни амстердамски книжарници, при които тълпа почитатели на Клуун нахълтват наведнъж и изземат всички налични бройки от книгата му, докато уважаваният му издател Йоост Найсен плаща сметката и благодари на магазина, че е реализирал такива големи продажби. Специално за премиерата няколко стаи на амстердамския хотел “Арена” са били обзаведени като мястото на действие в романа. Гостите били посрещани от “медицинска сестра”, която ги предупреждава да пазят тишина, понеже вътре има тежко болни и ги уведомява, че на тяхно разположение има “психотерапевт” (друго важно действащо лице от книгата). Още от самото начало Клуун използва всичките си връзки с бивши колеги, за да накара издателите да прочетат ръкописа му възможно колкото е възможно по-скоро.

Обектът на всички тези полемики може да бъде открит в голяма къща на “Йоханес Ферулштраат”, богаташка амстердамска улица, недалече от прочутата концертна зала “Концертгебау”. Поканата да отидем и да направим сравнение между Клуун и неговия герой или антигерой е изключително примамлива, понеже това е същата улица, на която той и жена му отиват да живеят в края на книгата и в края на нейния живот. Паралелите продължават. Стаята, в която сядаме, за да говорим с Клуун, е същата, в която е лежал ковчегът с жена му, издъхнала в леглото си на горния етаж. По стените има снимки на младия Клуун заедно с жена му в най-хубавите им години. Точно по времето, когато й откриват рака на гърдата, но цели две години преди болестта да я превърне в кожа и кости, смъртта да остави своя отпечатък върху нея и докторът да дойде с дозата, осигуряваща евтаназия. На снимките е и Ева, дъщеря им, която е била на три, когато майка й е починала, а сега е на девет (на 11 към днешна дата). На фотосите тримата изглеждат оптимистично, с поне петдесетина години щастлив живот пред тях. В действителност в мига, когато фотоапаратът ги е уловил, ракът, недиагностициран шест месеца преди това, вече е бил развит, а Клуун вече е бил преспал с повече жени, отколкото може да си спомни. В мига когато жена му започва да страда, креватната бройка намалява от десетки на “една шепа”; Клуун не си прави труда да им разказва за болната си жена си вкъщи. В същата стая, в която тече разговорът, се е провело и последното парти за сбогом, дни преди госпожа Клуун да си отиде. Влизането в тази стая е като навлизане в пространството на книгата. Бихме казали “навлизане в романа”, понеже той така е построен – в края на историята разликата между смъртта на реалната госпожа Клуун и предполагаемо фикционалната е толкова размита, че трудно бихме открили някъде по-истинско предаване на смъртта – сякаш използваните средства са изцяло документални и мемоарни. В романа присъстват и всички близки, приятели и познати на Клуун, макар и с други имена. (Една от тях, млада жена, която се разпознала в литературната си двойничка, била толкова разгневена, че не му говорила цели шест месеца.)

След малко в стаята се появява жена и е толкова очевидно, че тъкмо тя е прототипът на героинята, с която главният персонаж завързва връзка в книгата, че не е нужно дори да питаме. Тя е същата, която открива, че вече не може да сдържа собствената си ревност, докато съпругата му умира. Тя потвърждава тази самоличност и с факта, че миналата година се е омъжила за автора. Имат дъщеричка на три години (на 6 към настоящия момент), която се казва Роус – също като любовницата на главния герой в романа. Изкушаващо е да го попитаме морално ли е да опишеш реални хора в романа си и после, когато те притиснат, да използваш присъщата за романа фикция като щит. . . но и дотам ще стигнем. Засега има по-неотложни въпроси като например:

Продължавате ли да спите с други жени?

– Все това ме питат – отвръща той с отегчената физиономия на човек, когото винаги питат едно и също. – На всяко представяне е въпрос на време някой да ме попита: “Още ли спите с други жени?” – А вие? – изстрелвам в отговор. Или ми отговарят, че не правят така, или избухват в смях. Като се има предвид, че миналата година се ожених – отговарям, - сексуалните взаимоотношения с други жени не са част от бъдещето ми. Макар че като оставим морала настрана, е изключително еротично да избираш и да бъдеш избиран от другиго за сметка на всички останали.

– Прочетох много книги за промискуитета – продължава той. – В Холандия един на всеки трима признава, че е изневерявал на партньора си в последните три години. Когато с Натали (Роус от романа) се оженихме не сме си обещавали да сме си верни един на друг. Обещахме си да се обичаме и да правим другия щастлив. Част от това е да си честен до определено ниво на откровеност. Но верността (т.е. сексуалната вярност) не е цел, не е начин да направиш другия щастлив.

Какъв ще бъде тогава отговорът ви, ако някой дойде и ви каже: Клуун, решено е – повече никога няма да правите секс извън брака?

– Не се приема – отговорът е незабавен. – Не търпя да ми се забранява каквото и да било. Мисля, че е нереалистично. Кундера казва: “Ако знаем, че за онзи, когото обичаме е трудно да ни е верен, но въпреки това продължаваме да го искаме от него, наистина ли искаме този човек? Аз не съм искал от Натали вярност. Би ме наранило, ако тя ми каже, че е спала с друг мъж. Може да звучи лицемерно, но дори с промискуитет като моя, аз имам чувства, които лесно могат да бъдат наранени.

А ако някой ви каже: Клуун, решено е, повече никога няма да имате извънбрачна връзка като противоположност на чистия секс?

– С това ще се съглася – отговаря той веднага. – Човешките същества още не са се научили да обичат. Изключително садистично е от страна на създателя да свърже любовта и секса. При чистия секс имаш канал да се справяш с емоционалността си. В момента, в който се появи любовта, това вече става невъзможно.

Ще ни се да узнаем какво мисли Натали по въпроса и я питаме после в кухнята, но Клуун е наблизо, така че тя разтваря ръце и казва, че не я бива много в говоренето. Веднага след забележката за неудобството на това как сме устроени (без да уточнява пол) Клуун се впуска в обяснение, че ако не е била болестта на първата му жена, той нямало да се впусне във връзка с Натали. Тоест сега нямаше да е женен повторно, поне не и за настоящата си жена, а реалната Роус (дъщеря му от втория брак – б.пр.) нямаше да я има.

Това ни води до първата от двете неудобни истини за романа на Рей Клуун. Неудобна поне за част от неговите наблюдатели. Стейн, героят на книгата може да бъде обвинен за доста неща; истината е, че той сам се обвинява за тях. Онова, в което не можем да го обвиним обаче, е че е изоставил партньора си – той не си плюе на петите когато нещата загрубяват. А те загрубяват. Първо му се налага да направи нещо със собствения си гняв, когато разбира, че шест решаващи месеца са били загубени в погрешни диагнози (авторът признава, че нищо не е можело да се направи, тъй като ракът е бил от възпалителен тип, който се придвижва чрез кръвните клетки и често причинява фатални вреди, преди да може да бъде открит). После той остава с нея и я подкрепя през всички възходи и падения на лечението, през ремисиите и влошаванията, през кошмара на химиотерапията, преминаването на фазата на отричането, през загубата на коса, загубата на красота, на гърди, през сбогуването с живота, сбогуването със съпруга и детето, с дома и с всичко останало. Всичко това той трябва да извърви с нейните стъпки, да потиска сам връхлитащата го загуба, докато тя е в центъра на съчувствието на околните. О да, и никакъв секс. Oстаналите съпрузи, които той среща само в болницата и никога след това, не съумяват да се държат толкова добре, колкото той. Накрая тя успява да извърви едно немислимо по своята същност и съкратени срокове пътуване – немислимо за една здрава 35-годишна жена и нейния партньор – към приемането, прошката, сбогуването, умиротворяването и отвъд тях. Има няколко опасно смешни размени на реплики на тема секса с други хора. Оказва се, че тя е знаела за неговата връзка (изненада, изненада!), но той не е подозирал за флирта, който тя е имала. (Трябва да признаем, че той не приема новината по най-добрия начин.) Тонът в последните няколко дни преди края става почти празничен. Тя дори се усмихва в очакване на дозата, която ще я довърши, и докато докторът казва – “Вече си отиде”, успява да отвърне: “Не, още съм тук”.

Съпругът остава, буквално изоставен с дете на ръце. На този етап от романа нейното едва ли не трепетно и радостно отдаване на смъртта доста напомня прелюбодеяние. Нейната майка, героичен портрет на самата грижа, самоизяждаща се отвътре, е покосена от парализираща депресия няколко месеца по-късно. Самият Клуун продава бизнеса си и заминава с дъщеря си Ева в Австралия, за да се бори с помитащата загуба – темата на следваща му книга, „Без нея”. В месеците непосредствено след смъртта на жена му, романсът му с Натали се превръща в кротко приятелство и отново набира скорост едва когато тя решава да го последва в Австралия. Днес Клуун вярва, че хората оцеляват – и въпреки че дълго време се е въздържал да опише механиката на един подобен процес, казва също, че този процес изисква нещо повече от това просто да продължиш да съществуваш в спомените на другите.

– Не се гордея с това, което правех – казва Клуун, имайки предвид изневерите си, – но когато хвърлиш цялата си енергия в подобно нещо, през една част от живота си трябва да се забавляваш. Когато се превърнеш от мъж в болногледачка и поддържаш някого физически, ментално, емоционално – тогава нещо се губи. Когато цялата позитивна енергия, на която си способен, изтича от теб към някого другиго, тогава тъмната страна у теб набира сила. Психолозите смятат, че ако някой пие много, при подобни кризи може да се превърне в алкохолик. Познавам един, който събираше марки. Когато жена му се разболя от рак, той се превърна в маниак-филателист; никога впрочем не й изневери. Ние винаги използваме аварийния си изход. Моята слабост бяха жените и нощния живот.

Приказките му за приемането на недостатъците на другия, включително промискуитета, звучат като хилава казуистика. Трябва да си призная, че и до днес ме изпълват с подозрение – приличат ми на своеобразен устав на женкаря, маскиран като харта за радикално разбиране на безусловната любов. Но все пак би било жестоко и арогантно да съдим героя при условие, че той и умиращата му жена се влюбват все по-дълбоко един в друг, въпреки че ракът безпощадно й отнема всичко онова, което първоначално го е привлякло към нея.

– Неудобството, свързано с тази книга е, че тя обърква – казва авторът. – Много по-лесно щеше да е, ако се бяха развели, нали? Усещаш един вътрешен глас, който започва да подкопава изградения ти морален ред.

Това е първата неудобна истина. Другата причинява сходно объркване в литературния свят. Ако съдим от отзивите в сериозната холандска преса, която изглежда обсебена от Клуун, значи е много важно да го презираме. За част от критиците той се превръща в символ на всичко най-лошо и вредно в модерното общество. Естествено, това само напомпва култовия му статус. Точките в обвинителния списък към него варират от извличане на търговска облага от болестта до използване на цитати от популярни парчета (Рейдиохед, U2 и Брус Спрингстийн са сред любимците му). Освен това той свободно използва футболни аналогии и нерядко споменава бившия мениджър на националния тим Луис ван Гаал. Във вестник Parool критикът Ари Сторм го обвинява, че използва “немощния литературен език на 12-годишен” и продължава така: “Вместо да купувате тази книга, дайте по-добре парите за благотворителност. Не желая повече да чувам за този Клуун.” По-късно обаче въпросният Сторм, в противоречие на собствената си декларация, създава литературен герой (зловещ писател) на име Клуун – действащо лице в романа му De Bruid en de Kogel (“Булката и куршума”). Нещо повече, когато му се налага да чете откъс от романа си, най-често избира тъкмо неласкавия портрет на героя си Клуун.

Звучи сюрреалистично. Излишно е да казваме, че субектът е поласкан от вниманието – нищо че книгата на противника му се радва на почти нищожни продажби в сравнение с неговите.

Но и в тази си роля Клуун е нееднозначен – като един истински специалист по маркетинг, Клуун е основателят на вече традиционните “Night Writers” вечери, спонсорирани от амстердамския клуб “Панама”. Там различни автори четат откъси от книгите си, получавайки значително по-високи хонорари отколкото при традиционни литературни събития, споделяйки сцената с известни музиканти и комици.

Това, което обърква отрицателите на Клуун е, че на сцената във въпросния клуб излизат утвърдени автори като Томи Виеринга, Йоост Цвагерман и родения в Мароко Хафид Буаза, наред с един от най-утвърдените съвременни холандски романисти А.Ф. Т. ван дер Хийден, автор на седемтомна сага за Амстердам през 70-те и 80-те години на XX век. За мнозина се оказва твърде твърде трудно да преглътнат, че инициатор на подобно събитие е един дебютиращ на литературната сцена представител на тъй наречената “дик-лит” (от англ.“дик” – пенис; по аналогия от “чик-лит” – б. пр.).

Ситуацията напомня на Клуун за музиката от 70-те: “Беше приемливо да харесваш Пинк Флойд или Дженезис, но не и АББА. Поне не и докато не минат 30 години. Технически погледнато, това си е превъзходна поп музика. Същото става в момента в литературата. Бях вдъхновен от “Кажи ми, Маркъс” (About a Boy) на Ник Хорнби. Също като Хорнби и аз не страдам от убеждението, че правя висока литература; но тук, в Холандия съществува дълбока пропаст между хммм, технически трудната проза и по-ниските нива. Това е своеобразна форма на снобизъм.”

Така, че ако Клун кара хората да побесняват, чувствата са взаимни. Иронията в неговия безпрецедентен възход е, че един човек от търговията (рекламата), така охулван заради лъжите, с които си служи, сега е подложен на кръстосан огън защото е бил прекалено директен и честен. Не е нужно да харесването него или писането му, още по-малко да одобрявате поведението му, за да приемете, че книгата му изрича болезнени истини за природата на секса и любовта. Подобно на коварните болести, има неща, които минават незабелязано, докато нанесената вреда не се окаже смъртоносна.

Което ни връща към рака. Проблемът е, че докато се натрупва все повече шлака, истинският вредител остава незабелязан. Големият враг е ракът и в описването на портрета на този съвършен анти-герой Клуун е наистина безпощаден. В крайна сметка това е чудовищната хидра, която обезобразява хубавото момиче, която той среща на един джаз фестивал през 1992 г. и веднага я предупреждава за “сериозната си монофобия”. Болестта я поразява толкова жестоко, че дори когато тялото й се оказва твърде слабо, за да задържи смляната храна, то отказва да се предаде чак до края.

И още нещо, за което забравих да попитам по-рано: Чия е била идеята за написването на книгата?

– Нейна – отговаря той. – Казах й, че не мога да пиша, а тя отвърна: “Просто опиши какво се случи.” Ще се наложи да му повярваме, както и за доста други неща – Клуун определено не е от типа хора, които биха хвърлили вината върху някой, който вече не може да се защити.